Моята борба

Всичко започна като една красива приказка. С моят съпруг решихме да увеличим семейството. Бяхме готови да станем родители. Но това което започна като приказка се превърна в кошмар.

В началото бяхме спокойни, казвахме си, че се иска време. В крайна сметка бебето не идва за един ден. Един ден се усетих, че гледам с неприрязън и болка всички тези жени, които споделяха, че „хващали от въздуха“. Тогава разбрах, че е време да потърсим мнение на специалист. В този момент все още вярвахме, че хората имат право, че „трябва да се успокоим и ще стане“, че когато спрем да мислим само за това и ще забременея. Е сега мога да кажа, това не е така! Всички тези коментари, макар и добронамерини или донякъде тривиални, нараняват и не помагат. Това което ни се случваше е, че имахме репродуктивен проблем.

Лошата новина

След като направихме най-различни изследвания се разбра, че имам намален яйчников резерв и че забременяването ще е трудно. Тогава бях на 28 години.  В този момент започна моята борба. Най-вече борба с мен самата, с всичките емоции, които ме върхлетяха в онзи момент. Спомням си, че гледах съпруга си и си мислех, че няма да мога да му дам това което най-много иска – бебе. В крайна сметка направих обещание пред мен самата и пред него, че ще се боря до край.

Информирахме се за процедурата и донякъде бяхме щастливи и доволни, че можем да започнем веднага. Някъде там в мен се прокрадваше страх да не би да не успеем. И така и стана. Успяха да изкарат само две яйцеклетки и нито една не се оплоди. Болката беше огромна когато ми се обадиха да ми дадат информация, че няма да има трансфер. Това означаваше ли, че и качеството на яйцеклетките ми беше лошо? Бях млада. Защо това ми се случваше? Какво бях направила, за да имам намален резерв и лошо качество? Сега осъзнавам, че тогава съм започнала да се самообвинявам. Много е важна подкрепата на половинката в тези моменти. Те също като нас страдат, но го правят мълчаливо.

След първият опит, доктора ни каза, че ще опитаме пак. Попитах дали може да направим нещо, което първия път не сме направили. И тогава доктора ми каза, че има  възможност за донорски яйцеклетки. Не можех да го повярвам. Това не можеше да се случва на мен. Не можех и да помисля за този вариант. Само мисълта за това беше достатъчна да не стана целия ден от леглото.

Започнахме втората процедура и беше даже още по-зле. На петия ден я прекъснахме защото не отговарях на стимулацията. Ситуацията взе да се изяснява, нямаше как да стане с моите яйцелетки.

Остана ни само един вариант, по който можехме да станем родители. Този вариант, който отказвах да приема упорито. Освен, че трябваше да се справям с огромен емоционален товар, трябваше и да мислим как ще финасираме процедурата. Мога само да благодаря за безрезервната подкрепа на моя съпруг, на мйака ми и сестра ми! Благодарение на тях можех да продължа борбата си.

Последва инвитро процедура с донорски яйцеклетки и бременност с моите близнаци 😊

От перспективата на днешния ден не бих заменила нищо от преживяното за две мои яйцеклетки. Ако трябва да избера да забременея от първият път с мои яйцеклетки или инвитро с донорски, няма и да се замисля, избирам пътя на моята борба. Избирам моите бизнаци, избирам страданието и всичко, което научих.

Сега сме по-силни. Срещнах много други жени, които преминаваха през същото и сега смея да ги нарека мои приятелки.

Моя съвет към всички момичетата е да не се отказват, да се борят с всички сили. Пътя е много труден и изтощителен, но си заслужава! Успех на всички момичета!

Т.Д.